Славеят и Розата

— Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
— Нито една червена роза в цялата ми градина! — възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. — Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
— Ето най-после един истински влюбен — каза славеят. — Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните — червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
— Принцът дава бал утре вечер — мълвеше младият студент — и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
— Това е безспорно истински влюбен — каза славеят. — Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
— Музикантите ще седят на галерията — продължаваше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. — Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
— Защо плаче? — попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
— Защо ли наистина? — рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
— Защо ли наистина? — прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
— Той плаче за червена роза — обади се славеят.
— За червена роза ли? — извикаха те. — Колко смешно! — А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са жълти — отговори той, — жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са червени — отговори той, — червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
— Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
— Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
— Кажи ми го — рече славеят, — мене не ме е страх.
— Ако искаш червена роза — каза храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
— Смъртта е голяма цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
— Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
— Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
— Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
— Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.
— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

“Славеят и розата” Oскар Уайлд

Анакета за Таратор !!!

Тази анкета е много важна за мен.
Моля гласувайте с ръка на сърцето :)
Ако имате други предложения по повод консумацията на този традиционен специалитет :) или стари рецепти скрити от някой пра роднина, споделете ги в КОМЕНТАРИТЕ :)


Ето и резултатите:
Как обичате краставиците в Таратора ?

настъргани - 33%
на купчета - 62%
без краставици - 0%
аз ям Шкембе, к`ви са тия таратори ! - 3%

Резултатите говорят сами за себе си. Справедливостта възтържествува. Таратора е таратор само, ако е на кубчета. Тази манджа с настърганата краставица не знам каква е? Може би е някакъв вид разводнена салта? Но както ми споделиха някой от големите лакомници "Жоре, това настърганото много лигава работа бре, дори и за салата не става." Аз напълно поддържам тези твърдения. Искам само да допълня, че за перфектният таратор са нужни още пасирано чесънче, копър и една идея орехки :) естествено да не се забравят солта и олиото :).

АНКЕТА - коментар !!!

Това са резултатите от предишната анкета:

Ако "А" спи с "В", а сънува "С", то на кого изневерява "А" ?

на себе си - 42%

на В - 26%

на друг - 21%

на С - 10%

Като гледам резултатите повечето хора смятат, че "А" изневерява на себе си. Аз това нещо не го разбирам, как може човек да изневерява на себе си? По дефиниция изневярата е "нарушаване на принципа на вярност в любовта". Следователно, за да е вярно трябва "А" да обича само себе си иначе няма как да си изневери :). Ако това е налице тогава няма абсолютно никакво значение с Кой спи и Кой сънува. Дори може да си позволи да ги комбинира :)

Като коментар на втория по процентно съдържание отговор ще цитирам реалната анкета и разговора на анкетьорката и един от анкетираните:
- ... изневерява на "В".
- Защо ? Нали спи до "В"
- Е все пак спи до "В", но сънува "С" !
- А какво си въобразихте, че сънува ??? :)
Друг отговор беше:
-Ако някой спи до някого, никой на никого не изневерява!!!
Има вариант "С" въобще да не познава "А", но от това на "В" едва ли ще му стане по-добре :)
Моето мнение е, че ако "А" обича "В" и спи с "В" то няма как да му изневерява като сънува "С", стига да не се окаже, че не само го сънува, но от време на време спи и с него :) Което автоматично ни препраща на следващия отговор.

Третият е доста притеснителен. Ако "А" спи с "В", сънува "С" и в същото време изневерява на друг, то тогава ситуацията 100% скоро ще излезе извън контрол. Това разбира се няма да се случи, ако "А" е тренирана в годините или пък практикува някои по-древни професии, но само като хоби :)

Последния отговор не знам как да го коментирам. Реално той ми изглежда най-логичен. Ако сънува "С" и предположим, че го обича, то това си е сто процентова изневяра :)

Като заключение бих искал да кажа, че ако "А" спи с някой който не обича то изневярата си е на лице без значение на кого изневерява !

Можем да погледнем на нещата и от една друга гледна точка. Да си представим, че "А" е жена, която спи със супруга си "Б", а сънува сина си "С" :)
На кого изневерява "А" сега ? :)

p.s. Ако някой иска да си излее несъгласието с моите глупости или пък да ме покани на бал с маски, може да го направи в коментарите. Обещавам ще ги чета.

Честит 8-ми МАРТ !!!



Честит Празник на ВСИЧКИ Жени !!!
Пожелавам ви Здраве, много много много Щастие,
Успехи, постигнати Мечти и Красиви Спомени !!!
Вие сте извор на Живот и това уникално качество Ви
прави специални. Не го забравяйте и и не се примирявайте
с обратното.
Обичайте и бъдете Обичани !!!
Благодарим Ви !!! :)

Честит 3-ти Март !!!


Това просто всеки трябва да го чуе:
Кликни ТУК и после ТУК :)


ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!